Скейтърите и кънкьорите са обичайна гледка в българските градове днес. Дотолкова сме свикнали с тях, че въобще не ги забелязваме.
Не така са стояли обаче нещата по време на социализма в България. В началото на 80-те години на миналия век улиците на София са били скучни и сиви, нямало е истински градски живот, разказва фотографът Мартин Младенов.
В края на десетилетието обаче ситуацията започва да се променя. По улиците на София вече се чувства някакво раздвижване и оживление. Младежите започват да се събират при бистрото „Кравай“ до НДК и на Попа, а в парка до Паметника на съветската армия изненадващо се появяват скейтъри и кънкьори.
„Минувачите бяха много радостни, беше им интересно, спираха се, гледаха ги. Усещането беше много приятно, защото правеха невероятни и невиждани, поне на живо, дотогава номера, като да карат на челна стойка, разни скокове правеха. Това, естествено, е много интересно да се наблюдава“, разказва Мартин.
Самият той също е запленен от техните трикове и решава да ги снима. Така се превръща във фотохроникьор на скейт субкултурата в София и благодарение на неговите снимки може да придобием ясна представа не само за скейтбординга по онова време, но и за атмосферата в българската столица в края на 80-те години.
„Тогава (вече) се занимавах много активно с фотография и си отчитах нещата едно по едно: пейзажи, портрети и т.н., докато не достигнах до момента, в който реших, че трябва да снимам динамика, движение, спорт, което е по-трудно (…) В този момент разбрах, че един мой съученик – Досьо Амуджев, се занимава със скейтбординг, беше републикански по слалом, попитах ги дали може да ги снимам, самите тези момчета също се зарадваха, оказа се, че не са много снимани дотогава. Така се запознахме и аз ги снимах. Беше, за мен, по-интересно, отколкото да снимам друг спорт или движение и динамика“, спомня си Мартин.
„Стремяха се да подражават на музикантите и звездите. Обличаха се в дънкови якета, правеха си странни прически“, разказва Мартин и отбелязва, че желанието да бъдеш различен в края на соца е било много изявено и много често скейтърите сами са си шиели дрехите.
„Скейтърите бяха интересни хора, интересни с това, че са си избрали този вид занимание“, отбелязва Мартин, който споделя, че те са предизвиквали уважение и възхищение с отдадеността си към своето занимание, чието практикуване по време на социализма никак не е било лесно.
Той няма представа как всеки от приятелите му индивидуално се е запалил по карането на скейт, но е категоричен, че „като цяло всичките тези явления идваха от западни филми и списания“.
„Естествено, че е нормално тези явления да бъдат копирани. Говоря за музика, спортове и всякакъв вид подобни култури - скейтъри, графити. Тази култура идваше от Запад по разни канали“, казва Мартин.
Скейтбордът като явление започва да добива популярност в България през 80-те. Да се снабдиш по това време със заветната дъска на колелца хич не е било лесно, защото не са се предлагали в магазините.
Мнозина си правят първите скейтове сами и творенията им са били доста нескопосани. Други успяват да си ги поръчат от Запад чрез познати. Стари скейтъри от Варна си спомнят как дъските им били докарвани от моряци, пътуващи с корабите в Западна Европа.
Мартин разказва, че неговият съученик Досьо се сдобива с модерен скейт, когато отива в Прага на европейско първенство и там се запознава с някакъв англичанин, който впоследствие му праща скейт по пощата. Англичанинът е бил впечатлен от уменията на приятеля му, който е бил толкова добър скейтбордист, въпреки че не е имал хубава дъска.
Тези пречки и ентусиазмът, с който са преодолявани, са част от чара на епохата, но са и показателни как са ставали нещата тогава, когато скейтът е бил в някаква „сива зона“ – не е официално забранен, но не е и поощряван като занимание.
Към средата на 80-те години карането на скейт вече е станало популярно занимание сред тийнейджърите.
Увеличаването на броя на скейтърите неизбежно ги прави видими на улицата в София. Към края на десетилетието те започват да се събират до паметника на съветската армия в Княжеската градина, наричана тогава „Парк на свободата“.
Причината да изберат това място, според Мартин, е прозаична: настилката там е била добра за каране на скейт, за разлика от повечето градинки и паркове, а местоположението е било централно и достъпно.
Да караш скейт и кънки до Паметника на съветската армия не е било провокация към властта или политическо изявление, категоричен е фотографът.
Макар че са намирали спасение от сивото ежедневие и системата в карането на скейт, скейтърите не могат да бъдат определени като осъзнати дисиденти.
„Не мисля, че това политически ги е определяло, макар че по това време съвсем естествено беше всички по-възприемчиви хора да са много негативно настроени към времето, към нещата, към Тодор Живков, но не по някакъв осъзнат политически начин. Просто имаше силна негация на официалната култура, на всичко, което се казваше по телевизията, но това не е осъзнато политическо мислене“.
Очевидно и управляващата комунистическа партия не е виждала в карането на скейт до сакралния паметник на съветската армия заплаха и провокация. Естествено, това се дължи и на факта, че по това време вече се е чувствал „вятърът на промяната“ и по време на „перестройката“ комунистическата власт е била изправена пред множество нови явления, на които не е знаела как да реагира.
Ако това се случваше през 50-те години, вероятно е щяло да има репресии, но по онова време милиционерите в София не са смеели да гонят скейтърите и младежите, събиращи се на „Кравай“, още повече че сред тях е можело да има и деца на комунистически функционери, което показва колко разклатена е била системата отвътре, смята Мартин Младенов.
„Комунизмът по презумпция е режим, при който всичко е забранено и има разрешителни режими, а при свободата всичко е позволено и има забранителни процедури. Ако нещо беше репресирано по онова време, то е, защото някой беше решил да го репресира. Точно в момента, когато се чупи това и започват да стават хората свободни, комунизмът се оказва тотално неподготвен със своето законодателство за свободата.“, казва фотографът.
Не знае дали в началото не е имало противопоставяне от страна на партията и милицията към скейтърите до Паметника на съветската армия, но е категоричен, че когато той ги е снимал там през 1989 г., органите на реда не са им правили проблеми.
Спорно е обаче дали по онова време ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз) е имал за цел да постави скейтърите под партиен контрол. „Късният Комсомол беше много разюздана команда. Комсомолските ръководители приличаха на модерните юпита, които сега познаваме по фирмите. Не знам дали самите те са били част от властта, или вече са обръщали палачинката“, разказва Мартин.
Благодарение на официалното покровителство на Комсомола в София се появява първата истинска професионална рампа за скейт и кънки. Проектът за нея е бил направен по снимки от списание, а ДКМС урежда металургичният комбинат в Кремиковци да го реализира.
Това е било нещо нормално за епохата, когато всичко е ставало благодарение на връзки и неформални отношения, скрити под официалната идеология на социализма.
Историята как е транспортирана рампата от Кремиковци до „Зона Б5“ в София се превръща в градска легенда, споделя Мартин.
„Там има един майтап. Рампата е тежка, мисля, че е около три тона. Те успяват да се разберат с някакви военни, за да им я докарат с камион. Идва ракетоносач, който е предназначен за ракети, които са от порядъка на 20 и повече тона. И оня се хванал за главата, шофьорът казал: „Ама аз не мога да карам три тона, то ще подскача отгоре“. И с някаква много бавна скорост от порядъка на 5 километра в час тръгват от Кремиковци към „Зона Б5“. Било е много интересна гледка, предполагам, защото отпред полиция, отзад полиция и група от всички софийски скейтъри и кънкьори си вървят около рампата и си я пазят. Такова шествие се получава с тази рампа“.
Защо „Зона Б5“ е била избрана за място, където да бъде разположена първата рампа, Мартин не знае. Човек обаче може да си помисли, че вероятно идеята все пак е била да се отстранят софийските скейтъри от центъра на София.
„Ако това им е била целта, то не са я постигнали, защото те продължаваха да се събират в градинката около Паметника на съветската армия“, категоричен е Мартин.
Скейтърите не са хора, които могат да бъдат поставени под контрол или пък да бъдат приласкани от официалната власт по онова време, смята фотографът.
„Те са неформални. Те добре приемат всяка подадена ръка, но не отвръщат със същото. Те си правят каквото искат. Пък дали ще им правим рампи или не – добре дошли, естествено. Дали ще има комсомол – ок, нали, но това по никакъв начин не го приемат като задължение да отвръщат с нещо. Този тип хора са такива.“, констатира Мартин.
В края на 80-те години е налице парадоксална ситуация: има рампа, а не можеш да си купиш скейт от магазина.
Въпреки всички пречки софийските скейтъри по онова време са показвали завидно майсторство. „Всички млади скейтъри сега, когато гледат моите снимки от 80-те години, с учудване казват, че се забелязва на колко високо ниво са карали тогава“, казва Мартин.
Броят на скейтърите в страната в края на „соца“ вече е толкова голям, че настъпва моментът да се организира първото републиканско първенство по скейтборд на 23 април 1989 г. Имало е и хора, които са успели да се класират на европейски първенства в този период.
Какво се случва със скейт културата в България след това, Мартин не знае, защото същата година заминава за Чехия, където улавя в обектива си Кадифената революция и падането на комунистическата власт. Малко по-късно става фотограф и редактор на списание „Хлава“.
Споделя, че един от първите чешки скейтъри е казал, че изживяването да караш по времето на социализма е било много по-истинско, преди падането на Берлинската стена и навлизането на „комерса“ в скейт културата.
Мартин също смята, че парадоксално тогава усещането за свобода е било много по-голямо, а в днешно време се е загубило в ежедневието и не ни прави впечатление. През последните години, според него, се наблюдава интересно явление - сякаш свободата намалява: „Ако си го представим като крива, сега сме по-свободни, отколкото преди 30 години, но преди 15 години бяхме по-свободни от сега“.
Макар да не следи какво се случва със скейт културата в България в момента и той е разбрал за забраната за каране на скейт в парка до НДК в София.
Според него днешните скейтъри трябва да бъдат толкова упорити, колкото са били техните предшественици през 80-те, в отстояването на правата и интересите си: „През 80-те никой не им е предлагал да им направи парк и рампа, те го поискаха от Комсомола. Така и сегашните скейтъри трябва да искат от общината“.
Всички черно-бели снимки от 80-те в този материал са дело на фотографа Мартин Младенов. Можете да намерите неговия фотоалбум "Скейтъри от минали времена" в галерия Gifted в София.
Credits:
Мартин Младенов