Кое е първо – човекът или заобикалящата го среда? Звучи като хубав повод за интелектуален спор на по чаша вино, но си е сериозен въпрос.
Днес, повече от всякога преди, консумираме, дишаме, носим и обитаваме продукти, които носят в себе си не само материално, но и философско, ако щеше – идеологическо, съдържание.
От шушляковото яке с леопардова щампа през смартфона до градското планиране – всичко това е част от някаква визия за живота. Якето можем да го свалим и да забравим смартфона във вътрешния му джоб, но от града не можем да излезем никога. Ние ли го променяме по свой образ и подобие или е обратното и пространствата ни на обитание всъщност са калъпи, в които се оформяме?
Това е въпрос, който пропуснах да задам на Теди и на Катя, но знам какво щяха да ми кажат – и двата отговора са верни. Архитектурата може да бъде само кариерен избор, но може да бъде и кауза. Способност да виждаш проблеми и да предлагаш решения.
А за тях и за всички други от новото поколение български архитекти проблеми за решаване не липсват. Започнали обучението си по време на първия строителен бум и навлезли в бранша около втория, те твърде добре познават глада на строители и инвеститори за още и още скъпи квадратни метри.
Преки свидетели са на изчезването на паметници на културата и появата на цели квартали, за които, оказва се, никой не е имал план.
И те искат да променят всичко това. Защото без нормална среда на живот няма нормални хора – и обратното.
Арх. Теодора Йорданова непринудено казва, че се занимава от близо 2 години с яхтен дизайн и вече са на вода първите плавателни съдове, в работата по които е била ангажирана на всички етапи.
Работила е в една от най-големите фирми в бранша в Аржентина – German Frers, а сега е част от италианската Sireg H3O.
Признава, че не е било лесно да влезе (особено като жена) в тази сфера, която е много затворена: „В цял свят много малко хора се занимават с това“. Тук има нещо допълнително – от дете си е мечтала да управлява яхта в морето, надява се скоро да изкара курс за това.
Какво е усещането да плаваш със своята лодка? „Свобода“.
Обяснява, че дизайнът на яхти може да е свързан с архитектурата (защото в крайна сметка човек живее на кораба), но има и много силен инженерен елемент по отношение на самия корпус. Това, което я привлича, е, че идеите по-бързо и по-сигурно намират реализация, защото се работи директно с клиента.
По думите й по езерата и моретата по света има страшно много собственици на яхти до 24 метра. Те не са само за свръх богаташите като по филмите.
Теди обаче казва нещо, което рядко ще чуете от човек, който работи предимно с по-заможни клиенти:
„ЧОВЕК, КОЛКОТО И ПАРИ ДА ИМА, АКО НЕ ОБИЧА МОРЕТО И НЕ СЕ ЧУВСТВА ДОБРЕ ВЪВ ВОДАТА, НЯМА ДА СИ КУПИ ЯХТА. ЛОДКАТА Е НЕЩО, КОЕТО НЕ ТИ ТРЯБВА ЗА ДА ЖИВЕЕШ, КАТО ДОМ И КОЛА. ТЯ Е ЕДНА СКЪПА ИГРАЧКА!“
Архитектурата изкуство ли е?
„Архитектурата е изкуство, но трябва много математика!“
„Изкуство е това, което създаваш, визията му, а наука са може би всички останали инженерни аспекти, цялата конструкция. И двете неща са вплетени в понятието“, отговаря ми на същия въпрос арх. Екатерина Дочева.
Ако харесвате в социалните мрежи поне една страница за архитектура и дизайн, то е много вероятно да сте виждали нейния дипломен проект за музикален център. Точно той привлича и вниманието на сегашните й работодатели от Artec Architectural & Engineering Consultants. Компанията работи по проекти в чужбина (ОАЕ, Катар, Пакистан и др.) и така Катя се озовава за няколко седмици на обучение в Дубай.
По думите й там има места, които могат да се усвоят, а също и хора с финансови възможности, които дават шанс на архитектите да разгърнат потенциала си. Един от основните проекти с нейно участие там е жилищна сграда, която е около 100 м висока – не е нещо особено за емирството, но е доста сериозна по българските стандарти.
Не може да сравни Дубай с това, което познаваме в големите градове на Европа. Отношението също е специфично: „В Дубай, както и в Абу Даби, Пакистан и много други държави в района изпитват някакъв респект към хората, които идват от Европа. Гледат на тях като на някакви невероятни професионалисти, които ще оправят тяхната държава и тяхната архитектура“.
Държава за оправяне си имаме и тук
В портфолиото на Катя има устройствен план на Русе – задание от университета. След дипломирането обаче не е станала безразлична към проблемите на градовете у нас. Най-малкото защото проблемът засяга и нейната гилдия.
„Липсва адекватен контрол при изпълнението на сградите, съобразен със строителните норми. Много от фирмите са се пуснали по течението и за тях най-важна е не толкова архитектурата, колкото финансовия аспект на нещата – да построят повече квадратни метри и да вземат повече пари за тях. За много архитекти не е важна архитектурата“, откровена е тя.
Теди е на сходно мнение: „Реализират се неща, които на друго място не биха могли да се реализират. Не ми се струва, че се реализират качествено и това може да бъде проблем по-късно“.
По думите й в Италия правилата са много строги и не може, например, да буташ стени без разрешение или да правиш каквото си искаш с фасадата. Докато у нас „няма правила, няма контрол“.
Като човек, който създава високи сгради, Катя има отношение и по темата с небостъргачите, които изведнъж пак са на мода в столицата: „Смятам, че е хубаво София да се развива и да има високи сгради, но не знам дали е дорасла за такова нещо“.
Мотивите й – трябва да се обособи вторичен градски център за небостъргачите и те да се изграждат там, където инфраструктурата може да ги издържи (а не, например, на пл. „Македония“).
„Трябва да се проследи общественото мнение, много е важно какво мислят хората. Превърнали сме се в град, в който инвеститорите са по-важни от хората, а инвестиционното намерение е по-важно от архитектурата“.
А архитектурното наследство?
Новите сгради на неподходящи места най-често се появяват на мястото на стари, на които не е бил даден шанс.
„Има страшно много красиви стари сгради, които са изоставени и това, което обикновено се прави, е да се разрушат, за да се построи нещо ново, не много качествено, не много хубаво – за да издържи няколко години... Тези стари сгради са направени добре и ако се пипнат съвсем малко, с помощта на съвременни идеи, техники и материали може да стане нещо много значимо. В такава насока е съвременното мислене на архитектите, работещи в историческите градове на Европа, а София е град с много богата история.“, убедена е Теди.
Катя отбелязва, че са много случаите като този с тютюневите складове в Пловдив, когато има добри проекти за реставрация и опазване, но сградата в един момент се подпалва и след това се оказва, че някой иска точно там да строи нещо ново.
Не става въпрос само за алчност и неработещи институции. „На първо място е важно обществото, защото сме свикнали тук да премълчаваме всичко и да не се борим за нищо. Да недоволстваме вкъщи пред телевизорите и всичко да приключва дотам. Винаги, когато стане нещо лошо се сещам чак след това да протестираме и да недоволстваме“, подчертава тя.
Какво ще остане от нашата епоха като архитектурно наследство?
„Стъкло, алуминий и топлоизолация. За съжаление, нямаме кой знае каква архитектура, която да остане. Заварената не пазим, отричаме всичко“.
Какво да се направи
Теди би се върнала в България ако има възможност да работи в своята сфера. „Има работа за младите хора, виждам, че много се връщат в България и веднага си намират работа. Това е много важно, на други места безработицата при младите е много голям проблем“, посочва тя.
Смята, че младото поколение архитекти могат да внесат промяна, но трябва да получат подкрепа – най-малкото под формата на ясни правила, които всички в бранша да спазват.
„Общината трябва да подаде ръка, по-възрастните архитекти трябва да помогнат, по-големите фирми трябва да изразят обща позиция“, изброява стъпките и Катя.
И двете обаче са категорични, че генералната промяна в отношението трябва да се случи първо в собствените ни представи, за да можем да очакваме някакъв ефект. А млади архитекти, които след това да променят домовете и градовете ни към по-добро, за щастие, въобще не липсват.