Езерото Титикака На гости при усмихнатите хора

"...Езерото Титикака е най-високото плавателно езеро в света..." - тези думи на другарката Коцева, учителката ми по география в началното училище (преди близо 40 години) кънтят незнайно защо с пълна сила в главата ми наближавайки летището в Пуно (Перу). Милата жена, какво ли не правеше, за да ни научи на световната география... Тогава не съм и предполагал, че няколко десетилетия по-късно ще прелетя половината свят, за да отида на гости на езерото Титикака и прекрасните хора, които живеят в него.

Кацаме на летище "Инка Манко Капак" (не се шегувам, така се казва, дори е международно - Aeropuerto Internacional Inca Manco Capac), което се намира на 3800 м. надморска височина в гр. Хулиака, на около час път с автомобил от Пуно.

Тогава, кръстосвайки две отделни вечери по улиците му, останах с впечатление, че Пуно е неголям град. Но впоследствие като се прибрах у дома с почуда разбрах, че населението му е 140 хил. души! По нашите български размери - един доста голям град...

Пуно, такъв какъвто го видяхме на следващия ден - на път за ез. Титикака...

Но сега, късно вечерта, трябваше да отидем някъде да хапнем - бяхме мъртво гладни. Залутахме се по уличките на "малкото" градче. То де факто нямаше и голям избор накъде да хванем - хотелчето, в което бяхме отседнали бе на Plaza de Armas. След Лима, а и при по-нататъшните ми пътешествия из Латинска Америка, бях абсолютно убеден, че всеки един град, дори и най-малкият, има своя Параден площад, с който се гордее... Хванахме главната улица и след две-три криволичения хлътнахме в една пицария... Ще кажете - ужас, отишли на другия край на света, пък пицария. В наше оправдание ще кажа, че беше почти полунощ и нямахме никакво време за кулинарни експерименти и пътешествия - трябваше да утолим глада бързо, при това - с нещо познато. Вътре, в тясната малка бърлогичка попаднахме в един истински пасторален рай - вижте сами...

Ако щете вярвайте - по-вкусна пица не съм ял! (искрено се надявам това признание да не го прочете съпругата ми, защото ще изпадна в сериозна беда - винаги се кълна, че нейните пици са най-хубави)... Този път обаче имаше изключение. Ето го и нашия майстор -

Стига обаче сме се занимавали с въпросното Пуно и неговите пици - чака ни тридневно пътешествие из ез. Титикака и неговите островни хора - уру и аймара.

Пристанището - потегляме!
Пред нас се откриват първите гледки към Титикака...

Титикака е най-голямото езеро в Южна Америка - държавна граница между Перу и Боливия, но до голяма степен е и климатична граница между два пояса. На север (Перу) климатът е близък до умерения. На юг (Боливия) - по суров. Името Титикака на езика кечуа означава "голямата пума", "червената пума" или "планинската пума". Дали е така - не зная - не говоря кечуа. Но знам, че урусите са живяли векове по бреговете на Титикака, развивайки земеделие. И когато дошли войнствените инки (говорещи на езика кечуа), миролюбивите уруси са предпочели да се укрият в езерото, вместо да воюват. От тогава до днес, вече векове наред, урусите живеят на сламени острови, които самите те изработват от местната тръстика тотора. След малко ще стъпим и на такъв остров...

С такива корабчета ХХI век отива при XVIII-XIX в.
Притеснявам се да не изпуснем островчето и съм вперил поглед в далечината като андийски кондор. По-късно разбрах, че не е възможно - тръстиковите островчета са стотици, пръснати из цялото езеро. Направени са така, че при опасност могат да бъдат преместени за отрицателно време...
Цивилизацията наближава със страшна скорост

Първото нещо, което видях през обектива, беше един малък юнак, който нетърпеливо ни чакаше.

Бабите, лелите или нямам-идея-какви-сродници също ни очакваха нетърпеливо - солесите/доларите пристигаха!...
С вечните им усмивки на уста - посрещат новите гости
При урусите жените работят тежка физическа работа, наравно с мъжете.

Целият живот на урусите е свързан с две неща - водата и тръстиката тотора. От водата идва храната, във водата расте тотората, от тотората се прави (почти) всичко - островите на които живеят, къщите в които живеят, лодките с които плуват по езерото, сувенирите, които продават на Mr. & Mrs. Dollar... Дори ядат тръстиката, по-точно сърцевината й. Ние, разбира се, също ядохме - това беше нещото с което ни посрещнаха за добре дошли. Вместо хляб и сол - сърцевина от тръстика. Режи и яж! Cool! :-)

Преди да ви разкажа малко по-подробно за нашия остров, нека да ви го покажа в по-едър план...
"Нашият остров" е с големина около един декар. На него живеят (според мен) три поколения уруси: дядо/баба - син/снаха - и техните деца. "Къщите" им (след малко ще ги видите отвътре) отговарят точно на подобно разпределение...

И така. Вече сме на сламения остров, в сламеното царство. Вървейки по "острова", краката потъват около 10 см. навътре в повърхността. Няма и друг начин по който да бъде. Ние сме на нещо-си, изградено изцяло от тръстика. Наредиха ни да седнем върху тръстиката в полукръг и местният "княз" започна да ни разказва, че за изграждането на толкова голям остров са необходими двама мъже, работещи около два месеца. Не каза дали е при 40-часова работна седмица, но не съм сигурен, че има и профсъюзи, които да защитават наемния труд... Гледайки суровите природни условия около нас, все си мисля че става въпрос за 168-часова работна седмица... Островът трябва непрекъснато да се подържа, т.е. да му се хвърлят свежи тоторени пръчки. Иначе рискуваш да ти изчезне къщичката... :-)

Местният "княз" се грижи за владението си - разхвърля тотора...

Нашите водачи от корабчето ни разказаха, че имало и много големи "острови" - на един от тях имало дори училище и съд. Не съм ги видял лично, за това не мога да потвърдя, или отрека. Но пък и нямам причина да се съмнявам в казаното от тези усмихнати хора. За това - нека да приемем на доверие, че е именно така. Първоначално децата учат на своите си острови, но впоследствие са принудени да ходят на училище в Пуно. Колко му е - един-два часа гребане и си там... Като казах "гребане", може би тук е мястото да уточня. Има отделни места, при които Титикака достига до 300 м. дълбочина. Но там където живеят урусите и където сме ние в момента дълбочината не е голяма - между 3 и 5 м., максимум до 10 м. Придвижват се с тръстикови лодки (какви други да са), като задвижването им е с дълъг 5-6-7 м. кол

Именно в този момент любезните домакини предлагат да ни разходят с лодка около тяхното царство - разбира се, приемаме мигновено! Един (отново) усмихнат мъж, чиято възраст поне аз не мога да определя, ни повежда към неговата лодка.

Екзотиката на обиколката около царството на Добронамерения лодкар ме е погълнала изцяло. Колко ли би била горда моята другарка Коцева, ако разбереше, че нейният Ваньо (не понасям да ме наричат така, но тя точно така ме наричаше) "плава" с тръстикова лодка из Титикака...

Нашето велико пътешествие продължи не повече от 10 мин. но ми даде възможност да огледам владенията на Добронамерения лодкар от всякъде. От което разбрах, че урусите не са отдадени сляпо на своите традиции (като амишите, например). Урусите си имат лодки с извънбордови двигатели, с които си вършат основно работата. Когато обаче на гости дойдат Mr. & Mrs. Dollar вадят греблата (коловете). Няма лошо, аз не ги обвинявам за това.

Дойде време за шопинг в местния mall

Моят бъдещ приятел (той все още не знаеше, че ми е бъдещ приятел) Беджамин ме гледа подозрително: "Този дали ще си купи нещо, или само ни баламосва, за да ни снима?". Купих си една лодка... Разбира се, направена от тотора.

А ето го и момента на нашето сприятеляване... За подобни мили срещи винаги съм подготвен - все намирам нещо из дълбоките джобове.

Накрая станахме приятели, знаех си!

Бенджамин започна да ме развежда из неговия свят

Три в едно - спалня, дневна и работилница за тоторени изделия
Кухнята...
...и санитарният възел.

Накрая Бенджамин отиде отново да се занимава с бизнес...

Не знам за вас, но аз наистина виждам щастие, неподправено щастие, в очите на средното дете от снимката...

Междувременно към мен се приближи бащата на Бенджамин - Уалташ (Waltash), с когото също станахме "приятели"...

Явно, ставам все по-популярен на острова... Дали да не се кандидатирам за кмет?

Продължавам с пълна сила да изследвам единия декар от тръстика, на който съм стъпил

Зад една от къщичките намирам нещо, което не знам какво е.
Оприличавам го на картоф... По-късно същия ден по емпиричен път достигнах до верността на това мое съждение...

От моите домакини от племето аймара (при които щях да спя същата вечер) научих, че картофът е основен, да не казвам единствен, продукт за по-голямата част от местното поселение. По-късно прочетох някъде, че в Перу виреят 4,000 (да, правилно сте прочели - четири хиляди) вида картофи. Признавам си, дори сега, когато пиша тези редове въпросното число ми изглежда силно завишено. Но и дори само 400 вида да са - пак е достатъчно..

Става време да си вървим. Уалташ, Бенджамин и неговите сестри ни изпращат. Отново с усмивки. Качили сме се на корабчето, готови да потегляме към следващия остров. Той вече си е истински - така, както си го е създал Господ - пръст, камъни, дървета, трева... Ще спим в къща (истинска, не от тръстика) и ще бъдем на гости на хората аймара. В този момент не знаех, че и те също са толкова усмихнати като урусите.

Сбогом Бенджамин и Уалташ, сбогом Усмихнато момиче в зелена премяна - едва ли ще се видим отново! Но оставям част от сърцето си при вас завинаги!

ез. Титикака (2015 г.)

В следващата част: о. Амантани, на гости при индианците аймара - картофен трилър в три действия: картофи, картофи, картофи... И отново усмихнати хора...

Рохер и Селия - нашите мили домакини от о. Амантани
Created By
Ivan Anchev
Appreciate

Credits:

© Arcadia Photography & Travelography - All rights reserved

Report Abuse

If you feel that this video content violates the Adobe Terms of Use, you may report this content by filling out this quick form.

To report a Copyright Violation, please follow Section 17 in the Terms of Use.